3-те най-опасни капана, които ни разделят с хората в работата и най-близките

3 истории

„Няма нужда нищо да обсъждаме. Няма проблем.“ Последвано от изключване на чата (от същия човек), отмяна на съвместните планове, и пълно мълчание със седмици. И пълно недоумение за събеседника.

„Не мога да свърша това за идните 30 минути – работя по нещо друго спешно!“ Последвано от тази реакция на другия: „Не ме интересува – това е по-спешно и ми трябва до 30 минути – клиентът е по-важен от твоите занимания с дреболии.“

 „Омръзна ми да ходим по места, които ти избираш по твой вкус. Не може ли веднъж да отидем там, където и на мен ще ми е приятно?!.“ Последвано от репликата на другия: „Глупости. На всички хора им е хубаво да ходят на яхта, само ти не искаш.“

Борба за власт или нещо друго?

Звучи ли Ви познато? За такива „дребни“ реплики, натрупани многократно, хората се разделят. В реалността - във всички горепосочени ситуации.

Защо такива малозначителни реплики „обръщат колата“ - и най-вече какво да направим, за да предотвратим това, навреме?

Капан 1: Проблем няма

Какъв е проблемът в първата ситуация?

"Проблем няма", както казва единият в нея. В един детски филм на сбирка на анонимните алкохолици се казваше: „Отричаа. Това вече е проблем.“

Много пъти съм питала хората, които „замитат“ под килима проблема: „Защо“!? Отговорите варират - от това, че ако обсъдим проблема докато сме ядосани, можем да се скараме и да влошим отношенията завинаги. До това, че ако не се занимаваме с проблема, няма да го раздухваме и нещата ще се подредят от само себе си.

Действително, това са напълно валидни основания. С едно уточнение. Те са подходящи за кратко. Защото когато премине пиковият момент на емоциите, проблемът все още си стои там, или се появява отново и отново. И ефектът от това да го пренебрегваме, е точно като да пренебрегваме непослушно дете – белите му стават все по-големи и неконтролируеми.

Какво да правим, когато ни се случи такъв отговор?

Противоинтуитивно – оставете другия на спокойствие. Все едно наистина не Ви е важно обсъждането.

Намерете свой План Б – вариант да действате без него.

Ако отношението Ви е важно и трябва да продължи, покажете му, че искате да изслушате неговата гледна точка по проблема. Кажете му го. Ако откаже, опитайте в друг момент, като го заговорите по друга тема, която на него му е належаща или силно го интересува.

Предложете на другия и нещо конкретно – като: „Да се чуваме веднъж в седмицата в понеделник, за да не губим време всеки ден по вайбър.“, или „Какво предлагаш, за да вземаме решения по-лесно (когато сме обвързани да решаваме въпроси заедно) .

Капан 2: Налагането

Във втората ситуация – налагането на власт. Е с предизвестен изход. Знаете какъв.

Защо се оказва такъв проблем да ти кажат, че нещо трябва да се направи веднага и да не се интересуват от твоята работа в момента?

Защото другият ти показва, че не си важен. Да си значим не е прищявка – признаването на стойността на човека насреща е нужда, по която не може да се преговаря. Това е като да кажем на някого: „Няма нужда да ядеш, или да спиш.“

Налагането на власт не е проблем за много хора, защото могат и няма кой да ги спре.

Обаче, отново за известно време.

Била съм свидетел как „налагането на власт“ без да бъдат чути различните мнения и искания на хората, доведе до свалянето на президент на голяма организация, който беше на избираем пост – и членовете просто го смениха.

Подобна беше историята на предприемач, който смяташе, че може едностранно да налага условия в сделките си с партньорите – да определя разпределянето на ползите и печалбите, както и на състава на екипите по съвместните проекти. Защото изглеждаше, че другият партньор като „по-малък играч“ няма какво да направи. Ами направи – спря сътрудничеството с „големия“. И го лиши от сериозни приходи.

Надценяването на силата е много видимо и в политиката, и в работата, и в личния живот. Деспотичните партньори обичайно се озовават сами. И една от причините за надценяването на силата е „глухотата“ към другите или липсата на достатъчно „звучна“ обратна връзка от останалите.

Какво да направим в ситуация с „налагане“ от шеф или партньор?

Тук отговорът никак не е прост, но започва от едно задължително правило. Реагирайте. Любезно, но твърдо.

С „Това, което ми казваш, ме поставя в невъзможна ситуация – имам спешен доклад за предаване, от който зависи работата на още петима колеги, а ти искаш изведнъж да свърша тази извънредна работа. Наистина не знам как да съчетая двете неща. Какво друго разпределение можем да направим?“

Или: „Виждам, че искаш да определяш това и това. За да поема отговорност за съвместната ни работа, се налага да определяме заедно екипите. И да разпределяме ползите в съотношение 60:40, вместо 70:30. Иначе ще се чувствам ощетен и няма да съм мотивиран да продължаваме по този начин.“

Реакцията към деспотичните хора в работа или личния живот обаче никога не е полезно да бъде арогантна. Те са царе на грубата игра и ще положат всички усилия да ви прегазят.

Но е важно да бъде твърда и последователна. Без премълчаване, особено във важните случаи.

За да можем да я осъществим реално, има една много важна подробност. Да намерим допълнителни източници на сила, които досега сме пропускали. Може да е нов финансов източник, който ни прави по-независими от деспотичния партньор, или нов курс, с който да допълним уменията си и да кандидатстваме на други много по-добри места. За последните две имам пресни примери всеки месец. Намирането на нови източници на сила променя играта.

Капан 3. Изключването от вземането на решение

В третата ситуация – с воденето на яхта, нещата изглеждат най-безобидни, а тя завърши с най-бурен крах на отношенията. Причината?

Изключването от вземането на решения, които засягат другия, и то постоянно, е най-сигурната рецепта за съсипване на бизнес, работни и лични отношения. Безотказно. Като в математическо уравнение – правиш едно, следва две.

Какъв наистина може да е проблемът с „воденето на яхта“? Наистина за повечето хора може да прозвучи абсурдно да са засегнеш от такова нещо.

Ами на жената в случая й се искаше понякога в събота и неделя и почивните дни да си остават и вкъщи – на спокойствие. Вместо всеки път пътувания. Понякога да излизат и с нейни приятели, вместо само с групата от „яхтите“. Понякога на концерти и кино. Понякога и се искаше да я питат какво на нея ще й е приятно, вместо да й налагат какво трябва да и харесва, и да я обвиняват, че няма вкус, а само претенции.

Видях такива ситуации да се повтарят десетки пъти през последните години – между съдружници, партньори, между колеги, между млади гаджета и съпрузи от години.

Преди да съдим обаче едната или другата страна в уравнението…

Причината за нейната отровна повтаряемост е простото незнание за това до какви последици води. Много хора просто са свикнали да поемат повече контрол, за да вървят нещата. И без да искат, налагат на другите, които от своя страна не успяват да изразят съпротива, премълчават, и после направо си тръгват от отношенията. Отговорността е и на двете страни.

Това е най-опасният и най-често срещан капан в емоционалните разговори.

Какво обаче да направим? Какво е обратното на изключването? Включването.

Когато ни изключват – можем да направим две неща.

• След като преминат емоциите – да говорим директно, и да поискаме да бъдем включвани във вземането на определени решения. Тъй като другият е вероятно да се възпротиви и да каже, че го прави за удобство на всички, за да пести време, и че не може да пита за всичко, е полезно да приложим една известна и научно доказана стратегия – разработена в Харвард от Роджър Фишър и Даниел Шапиро.

  И тя е: да разделим въпросите за решаване на 3 вида: и да се разберем по кои въпроси искаме да се допитваме взаимно, по кои само да се информираме, и по кои ще вземаме решенията сами.

• Второто важно правило, когато сме в ролята на изключените, е да реагираме всеки път – без нападка към другия, но с ясно отстояване и ясно искане и конкретно искане какво да направи за в бъдеще и какво ние се ангажираме да правим. Важно е да отбележим защо толкова държим на това.

Ако другият не държи на отношението, или няколко пъти покаже, че няма да се съобразява, е на дневен ред въпросът какво ни дава това отношение?

Същевременно ние самите, често без изобщо да се улавяме, попадаме в същия капан да вършим неща без да питаме хората, които също ще са обвързани от последиците – да подредим сами програмата за уикенда, или графика на срещите във фирмата, или да изберем гостите за коледното парти. Тук най-лесното правило е, че никога няма да сгрешим да попитаме другия за мнението му, и да се постараем да го обсъдим и вземем предвид, дори да е само в една част, на която той най-много държи.

Как да се предпазите на практика от тези капани

Влизането ни в тези капани е плод на ... неосъзнаване на нараняващите им последици, и на навик. Навикът да ги правим, или да не реагираме на тях.

Много често подценяваме собствената си сила да се справим с тях, както и необходимостта не просто да разберем емоциите, които ни вкарват в тези капани, но и да им повлияем - и на своите и на тези на другия.

Има 4 фактора, които ни правят изключително силни и ни помагат да излезем от тези и още много подобни капани в отношенията и в преговорите. Събрахме ги в интензивни практически обучения с техники от личната ни практика и най-добрите стратегии от психологията на преговорите, за които биха ви били нужни години, за да ги съберете на едно място.

Ако Ви е важно да постигате най-желаните резултати в преговорите, тренирайте с нас в реални казуси с обученията ТУК.

А за да започнете да практикувате още сега, може да ви хареса една лесна малка промяна в ежедневието - да кажете на 3 души днес колко цените това, което правят. Случайни, и близки. Резултатите ще ви изненадат. И утре също. 

Севдалина Александрова